• ТоледоКонсулт
  • ТоледоКонсулт
  • ToledoConsult
  • ToledoConsult

Относно: Командироване на физическо лице-собственик, полагащ труд по договор за управление и контрол (ДУК)

Posted in СТАНОВИЩА,УКАЗАНИЯ НАП

Относно: Командироване на физическо лице-собственик, полагащ труд по договор за управление и контрол  (ДУК)

НАП Изх. №20-00-301/29.06.2023 г.

ЗКПО, чл. 1, т. 1; чл. 2, т. 1; чл. 33

ЗДДС, чл. 21, ал. 2, ал. 4; чл. 156, ал. 1, т. 1, ал. 2

ЗДДФЛ, чл. 2; чл. 4; чл. 5; чл.6; чл. 7; чл. 8; чл. 24; чл. 42, ал. 2; чл. 37; чл. 38; чл. 50; чл. 52; чл. 55; чл. 75

КСО, чл. 4, ал. 1, ал. 3; чл. 10

ЗЗО, чл. 40, ал. 1, т. 1

Регламент 883/2004, чл. 11; чл. 12; чл. 13

Регламент 987/2009, чл. 15

          В дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” e постъпило Ваше писмено запитване, прието с вх. № 20-00-301/02.05.2023 г., относно прилагането на разпоредбите на Закона за корпоративното подоходно облагане (ЗКПО), Закона за данъка върху добавената стойност (ЗДДС), Закона за данъците върху доходите на физическите лица (ЗДДФЛ), Кодекса за социално осигуряване (КСО), Закона за здравното осигуряване (ЗЗО), Регламент (ЕО) №883/2004 на Европейския парламент и на Съвета (Регламент (ЕО) №883/2004) и Регламент (ЕО) №987/2009 на Европейския парламент и на Съвета (Регламент (ЕО) №987/2009).

Описана е следната фактическа обстановка:

Българско дружество, регистрирано по реда на ЗДДС, сключва договор с чуждестранно юридическо лице от държава-членка на Европейски съюз (ЕС) – Полша за ремонт и обслужване на самолети, което налага командироване на служител на дружеството с необходимата квалификация и правоспособност. В конкретния случай командированото лице е собственикът, полагащ труд по договор за управление и контрол  (ДУК). Видно от справка в системата на НАП и по конкретно декларираните данни за осигурено лице с декларация обр.1, за собственика на дружеството има данни за облагаем доход и начислен данък, за периода на упражняване на трудовата дейност с вид осигурен 10 за управителите на търговски дружества. Също така собственикът на дружеството е декларирал начало на дейност в дружеството. Съотношение на времето, за което ще бъде командирован в другата държава и това, което ще работи в България за месеца, ще е съответно 15-25 дни, на 5-15 дни.

Допълнително в телефонен разговор е уточнено, че собственикът на българското дружество ще упражнява дейността по обслужване на самолети, редувайки я в България и в Полша, в качеството му на упражняващ трудова дейност, собственик на българското дружество.

Във връзка с изложената фактическа обстановка поставяте следните въпроси:

  1. Къде се плащат данъците върху получените от българското дружество пари от полското дружество?
  2. Къде се заплащат данъците и осигурителните вноски върху дохода на лицето?

Предвид изложената фактическа обстановка, въпросите и относимата нормативна уредба, изразявам следното принципно становище:

Прилагане на ЗКПО:

„“ ЕООД, в качеството на местно юридическо лице, е данъчно задължено лице съгласно разпоредбите на чл. 1, т. 1, чл. 2, т. 1 и чл. 3 от ЗКПО. Същите постановяват, че местните юридически лица се облагат с данъци по този закон за печалбите и доходите си от всички източници в Република България и в чужбина.

От посочената в запитването информация може да се предположи, че българското дружество не е формирало място на стопанска дейност в Република Полша,  то печалбите от стопанската му дейност се облагат само в Република България. Съгласно чл. 5, ал. 1 от ЗКПО, печалбите се облагат с корпоративен данък.

Независимо, че не е поставен въпрос относно визираните в запитването разходи, в случая следва да бъде съобразена и нормата на чл. 33 от ЗКПО, в която са регламентирани правилата за признаване за данъчни цели на счетоводните разходи за пътуване и престой на физически лица. Предвидени са две условия, които следва да са изпълнени едновременно:

  1. пътуването и престоят да са извършени във връзка с дейността на данъчно задълженото лице, и
  2. физическите лица, извършващи пътуването и престоя, да са в трудови правоотношения с данъчно задълженото лице или да са наети от него в рамките на извънтрудови правоотношения, включително управители, членове на управителни или контролни органи на данъчно задълженото лице.

Доколкото в описания случай формално е налице едновременно изпълнение на поставените в чл. 33, ал. 1, т. 1 условия – връзка на пътуването и престоя с дейността на дружеството и наличие на извънтрудово правоотношение между дружеството и физическото лице (договор за управление и контрол), то разходите за пътуване и престой следва да бъдат признати за данъчни цели.

Освен изискванията, регламентирани в чл. 33 от ЗКПО, следва да е спазена и общата принципна разпоредба на чл. 10 от ЗКПО относно документалната обоснованост.  Счетоводен разход се признава за данъчни цели, когато е документално обоснован чрез първичен счетоводен документ по смисъла на Закона за счетоводството (ЗСч), отразяващ вярно стопанската операция.

Признаването на разходите за данъчни цели е в зависимост от наличието на легитимни разходооправдателни документи. За доказване на фактическото извършване на разходите и връзката им с дейността на предприятието могат да послужат документи, с които се определя обектът и целта на пътуването, сключените търговски договори, отчет за пътуването, както и фактури или други документи от хотела, мястото на нощувка, вкл. за паркинг, гориво, пътни такси.

Нормата на чл. 33 от ЗКПО не прави директна препратка към нормативната база, регламентираща командировъчните разходи – Наредба за командировките в страната (НКС), Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина (НСКСЧ) и Наредба за условията и реда за командироване и изпращане на работници и служители в рамките на предоставяне на услуги (НУРКИРСРПУ).

В чл. 33 от ЗКПО не са предвидени ограничения по отношение на размера на разходите за пътуване и престой, но с оглед регулацията по чл. 16 от същия закон, разходите следва да бъдат в рамките на обичайните пазарни нива за такъв тип разходи.

Прилагане на ЗДДС:

За данъчното третиране по ЗДДС на доставки на услуги е от значение да се определи статутът на лицето – получател по доставката, респективно - мястото на изпълнение на доставката.

Мястото на изпълнение при доставка на услуга, по смисъла на чл. 21, ал. 2 от ЗДДС, когато получателят е данъчно задължено лице, е мястото, където получателят е установил независимата си икономическа дейност. Когато тези услуги се предоставят на постоянен обект, който се намира на място, различно от мястото, където получателят е установил независимата си икономическа дейност, то мястото на изпълнение е мястото, където се намира този обект. Когато няма място на установяване на независима икономическа дейност или постоянен обект, мястото на изпълнение на доставката е мястото на постоянния адрес или обичайното пребиваване на получателя.

              От текста на разпоредбата на чл. 21, ал. 2 от ЗДДС е видно, че тя е приложима при получатели – данъчно задължени лица. В действащите ЗДДС и Правилника за прилагане на закона за данък върху добавената стойност (ППЗДДС) не са регламентирани документите, които са необходими за доказване статута на получателя и дали той е данъчнозадължено лице или данъчно незадължено лице. Такива доказателства са установени в чл. 18 от Регламент за изпълнение (ЕС) № 282/2011 на Съвета от 15 март 2011 г. за установяване на мерки за прилагане на Директива 2006/112/ЕО относно общата система на данъка върху добавената стойност, в сила от 01.07.2011 г. (Регламент 282/2011, Директива 2006/112/ЕО). Регламентът е задължителен и се прилага пряко във всички държави членки, поради което българските дружества, доставчици на услуги следва да се съобразят с правилата, регламентирани в него.

              Относно статута на получателя на услугите – лица, установени в ЕС, следва да имате предвид, че съгласно разпоредбата на чл. 18, параграф 1, б. „а“ от Регламент 282/2011 освен ако не разполага с информация за противното, доставчикът на услуги може да счита, че получател, установен в Общността, има статут на данъчнозадължено лице, когато получателят му е съобщил идентификационния си номер по ДДС и доставчикът получи потвърждение за валидността на този идентификационен номер и за свързаното с него име и адрес в съответствие с член 31 от Регламент (ЕО) № 904/2010 на Съвета от 7 октомври 2010 г. относно административното сътрудничество и борбата с измамите в областта на данъка върху добавената стойност.

Според изречение второ на чл. 21, ал. 2 от ЗДДС, в случай, че при предоставянето на описаните услуги „“ ЕООД формира постоянен обект на територията на Полша, то мястото на изпълнение на доставката е в Полша.

„Постоянен обект“, по смисъла на §1, т. 10 от ДР на ЗДДС е търговско представителство, клон, офис, кантора, ателие, завод, работилница (фабрика), магазин, склад за търговия, сервиз, монтажен обект, строителна площадка, мина, кариера, сонда, петролен или газов кладенец, извор или други подобни, целящи извличане на природни ресурси, определено помещение (собствено, наето или ползвано на друго основание) или друго място, чрез което едно лице извършва цялостно или частично икономическа дейност на територията на една страна.

За дефинирането на понятието „постоянен обект“ трябва да се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай, както и практиката на съда на ЕС (С 168/84; С 190/95; С 231/94; С 260/95) съгласно която под „постоянен обект” следва да се разбира „дейност, която притежава известни характеристики на дълготрайност и структура, която е адекватна по отношение на човешките и техническите ресурси за целите на независимо предоставяне на съответните услуги”. Т.е., за да бъде определен даден обект като постоянен, следва той да отговаря на определени изисквания за минимална степен на постоянност, минимален размер и постоянна наличност на човешки и технически ресурси, необходими за целите на извършваните доставки.

С оглед на цитираните разпоредби, доколкото:

-     полското дружество – получател по доставката е данъчно задължено лице и

- „“ ЕООД не формира постоянен обект във връзка с извършването на доставките в Полша, е приложима разпоредбата на чл. 21, ал. 2, изр. първо и доставката е с място на изпълнение там, където получателят по доставката е установил независимата си икономическа дейност – в конкретния случай се предполага в Полша. В този случай, съгласно нормата на чл. 86, ал. 3 от ЗДДС, не се начислява данък при извършване на доставка с място на изпълнение извън територията на страната.

В случай, че получателят по доставката в Полша няма статут на данъчно задължено лице, следва да се има предвид, че на основание чл. 21, ал. 4, т. 4, б. „в“ от ЗДДС мястото на изпълнение при доставка на услуга е мястото, където фактически се извършва услугата, предоставена на данъчно незадължено лице, при услуги по оценка, експертиза или работа по движима вещ. В този случай облагането на доставката за целите на ДДС отново е на територията на Полша, но „“ ЕООД следва да се запознае с правилата за облагане на доставката по приложимото законодателство в Полша, тъй като за дружеството може да възникнат задължения по реда на полското законодателство.

Допълнително имайте предвид, че в чл. 156 от ЗДДС е предвидена специална регистрация за прилагането на режим в Съюза при извършване на доставки на услуги към данъчно незадължени лица. Според разпоредбата на чл. 156, ал. 1, т. 1, б. „а“ и т. 2, б. „а“ от ЗДДС, право да се регистрира за прилагането на режим в Съюза има данъчно задължено лице, за което са налице едновременно следните условия:

  1. извършва доставки на услуги, по които получатели са данъчно незадължени лица и с място на изпълнение на територията на друга държава членка, в която данъчно задълженото лице не е установено, включително по постоянен обект, и/или
  2. лицето е установено по седалище и адрес на управление на територията на страната.

На основание чл. 156, ал. 2 от ЗДДС правото по ал. 1 се упражнява, като лицето подава до компетентната териториална дирекция на Националната агенция за приходите заявление за регистрация по образец, определен с правилника за прилагане на закона. Заявлението се подава по електронен път по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) с квалифициран електронен подпис.

По прилагането на ЗДДФЛ:

По смисъла на чл. 2 от ЗДДФЛ, обект на облагане с данък са доходите на местните и чуждестранни физически лица, като облагането зависи от източника на придобиването на тези доходи, както и от обстоятелството дали физическото лице се счита за местно или за чуждестранно лице за България.

От първостепенно значение за определяне на данъчните задължения на едно физическо лице е дефинирането му като местно или като чуждестранно лице по българското законодателство. Това е така, тъй като на основание чл. 6 и 7 от ЗДДФЛ местните физически лица са носители на задължението за данъци за придобити доходи от източници в Република България и в чужбина, докато чуждестранните физически лица са носители на задължението само за данъци за придобити доходи от източници в Република България.

На основание чл. 4, ал. 1 от ЗДДФЛ местно физическо лице, без оглед на гражданството, е лице, което отговаря поне на един от следните критерии:

  1. има постоянен адрес в България. Това е постоянният адрес на лицето по смисъла на чл. 93 от Закона за гражданската регистрация (ЗГР), който е вписан в българските лични документи за самоличност. Съгласно §1, т. 3 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД), „постоянен адрес” е адресът в населеното място на територията на Република България, където гражданинът е вписан в регистъра на населението;
  2. пребивава на територията на България повече от 183 дни през всеки 12-месечен период. Лицето се смята за местно за годината, през която пребиваването надхвърля 183 дни. Денят на излизане и денят на влизане в страната се смятат поотделно за дни на пребиваване в страната. Не се смята за пребиваване в България периодът на престой единствено с цел обучение или медицинско лечение. Конкретната разпоредба не поставя условия по отношение на целта на пребиваването извън сраната.
  3. е изпратено в чужбина от българската държава, от нейни органи и/или организации, от български предприятия, и членовете на неговото семейство, или
  4. чийто център на жизнени интереси се намира в България.

Попадайки в една от изброените хипотези, физическото лице се счита за местно  по  смисъла  на българското законодателство, с изключение на случаите по чл. 4, ал. 5 от ЗДДФЛ, а именно: не е местно физическо лице лицето, което има постоянен адрес в България, но центърът на жизнените му интереси не се намира в страната. В тази връзка следва да се има предвид, че центърът на жизнените интереси се намира в България, когато интересите на лицето са тясно свързани със страната. При тяхното определяне могат да се вземат предвид семейството, собствеността, мястото, от което лицето осъществява трудова, професионална или стопанска дейност, и мястото, от което управлява собствеността си (чл. 4, ал. 4 от ЗДДФЛ). Критериите в чл. 4, ал. 4 от ЗДДФЛ не следва да се разглеждат изолирано един от друг, а трябва да се анализират в тяхната съвкупност, за да се направи точна преценка дали България е държавата, в която се намира центърът на жизнените интереси на конкретното физическо лице.

В чл. 5 от ЗДДФЛ е регламентирано, че чуждестранни физически лица са лицата, които не са местни лица по смисъла на чл. 4  от ЗДДФЛ.

Начинът, по който са формулирани обстоятелствата, при които дадено физическо лице се приема за местно за целите на подоходното облагане, показва, че наличието дори само на един от изброените критерии е достатъчен за да се приеме, че дадено физическо лице е местно по смисъла на ЗДДФЛ.

Предвид гореизложеното, срокът на пребиваване в страната или извън страната не е единственият критерий по силата на който физическото лице може да се квалифицира като местно или като чуждестранно за целите на българското данъчно законодателство. Също така и притежаването на недвижим имот не е единствен критерий за определяне статута на физическото лице. Обстоятелството, че едно физическо лице е пребивавало извън територията на страната повече от 183 дни също не го превръща автоматично в чуждестранно физическо лице, при условие че това пребиваване не е свързано с трайно установяване там. Съгласно чл. 4, ал. 1, т. 3 от ЗДДФЛ, командирован работник или служител извън страната от българско предприятие е местно физическо лице, независимо от продължителността на престоя си извън страната.

Оценката дали дадено физическо лице се квалифицира като "чуждестранно" се прави по метода на изключването, т.е. като чуждестранни се квалифицират физическите лица, които не могат да бъдат дефинирани като "местни" на базата на критериите, определени от закона. Следователно, ако дадено физическо лице не покрива нито един от посочените критерии за местно лице, на основание чл. 5 от ЗДДФЛ за целите на подоходното облагане то се приема за чуждестранно.

В нашата данъчна система са приети и съгласно ЗДДФЛ се прилагат два основни принципа за облагане доходите на физическите лица:

- принципът за облагане на доходите на лицата при източника, т.е. придобитите от тях доходи от източник на територията на дадената страна, да подлежат на облагане в тази страна, независимо дали получателят им е местно или чуждестранно лице; и

- лицата, които се приемат за местни за дадената страна, се облагат в тази страна за своя световен доход, т.е. както за доходите с източник в страната така и за доходи от източник в чужбина.

В резултат на това, ако дадено лице има доходи от източник в чужбина,  то те ще подлежат на облагане както в държавата - източник на дохода, така и в тази на която то е местно лице. При това възниква т. нар. "двойно данъчно облагане". С цел елиминирането му, държавите сключват "Спогодби за избягване на двойното данъчно облагане" (СИДДО).

В разпоредбата на чл. 8 са визирани конкретните видове доходи, които, при наличието на регламентираните в закона условия, се смятат за доходи от източници в Република България. Съгласно ал. 2 на същият член от ЗДДФЛ доходите от труд, положен на територията на България, или от услуги, извършени на територията на Република България, се определят като доходи от източник в страната и както местните, така и чуждестранните физически лица са носители на задължението за данъци върху тези доходи. Нормата на чл. 8, ал. 6, т. 9 от ЗДДФЛ третира от източник в България  възнагражденията по договори за управление и контрол, начислени/изплатени от местни лица, както и от място на стопанска дейност или определена база в страната и отново задължени са, както местните, така и чуждестранните физически лица, получатели на дохода.

Предвид предоставената от Вас оскъдна информация, не би могло да се определи дали физическото лице е местно или чуждестранно, съответно по кое законодателство ще е данъчно задължено лице за световния си доход. Въпреки това и в двете хипотези на местно или чуждестранно лице, по отношение на доходи от положен личен труд в България, като собственик на българското дружество, данъчното третиране по ЗДДФЛ е идентично. Това обаче не е така за дохода от управление и контрол, от труда положен на територията на нашата страна, чието данъчното третиране по ЗДДФЛ е различно за местните и чуждестранни лица.

На основание § 1, т. 26, буква „и“ (в сила от 01.01.2010 г.) от ДР на ЗДДФЛ, "трудови правоотношения" за целите на данъчното облагане са правоотношенията, независимо от основанието за възникването им, със съдружници и член-кооператори, както и с акционери, притежаващи повече от 5 на сто от капитала на акционерното дружество, за полагане на личен труд в дружествата и кооперациите, в които те са съдружници, член-кооператори или акционери. Следователно доходът от полаган личен труд от съдружник в дружеството се третира като доход от трудово правоотношение.

Съгласно чл. 42, ал. 2, изр. второ от ЗДДФЛ, месечната данъчна основа на самоосигуряващи се лица за доходи от трудови правоотношения по § 1, т. 26, буква "и" от ДР се определя, като облагаемият доход по чл. 24, начислен за съответния месец, се намалява с авансово внесените чрез дружеството осигурителни вноски, които самоосигуряващото се лице е задължено да прави за своя сметка по реда на КСО и ЗЗО. Когато авансовите осигурителни вноски не се внасят чрез дружеството или са дължими на друго основание, не е налице правна възможност същите да бъдат приспадани при определяне на месечната данъчна основа. Специфично във връзка с облагането на разглежданите доходи е, че годишният размер на данъка не се определя от работодателя по реда чл. 49 от ЗДДФЛ. На основание чл. 50, ал. 3 от ЗДДФЛ, местните и чуждестранни физически лица са задължени да декларират в годишната данъчна декларация придобитите през годината доходи от трудови правоотношения по § 1, т. 26, буква „и“ от ДР на същия закон.

Съгласно § 1, т. 26, буква "з" от ДР на ЗДДФЛ, за целите на данъчното облагане правоотношенията по договори за управление и контрол, включително с членовете на управителни и контролни органи на предприятия, са приравнени на "трудови правоотношения" по смисъла на този закон. Следователно, възнагражденията на изпълнителите по договори за управление и контрол, когато се придобиват от местно за България физическо лице, подлежат на авансово и годишно облагане по реда на чл. 24 и чл. 25 от ЗДДФЛ, предвиден за облагането на доходите от трудови правоотношения. С оглед разпоредбата на чл. 52, т. 1 от ЗДДФЛ не са задължени да подават годишна данъчна декларация лицата, които са получили само доходи от трудови правоотношения, когато към 31 декември на данъчната година лицето има работодател по основно трудово правоотношение и той е определил годишния размер на данъка за всички придобити през данъчната година доходи от трудови правоотношения и пълният размер на данъка за данъчната година е удържан до 31 януари на следващата година, и/или  когато към 31 декември на данъчната година лицето няма работодател по основно трудово правоотношение или има такъв, но той не е определил годишен размер на данъка за всички придобити през данъчната година доходи от трудови правоотношения, ако са изпълнени едновременно следните условия: а) данъкът върху общата годишна данъчна основа е равен на авансово удържания по чл. 42, и б) лицето не ползва данъчни облекчения по реда на чл. 23.

Ако физическото лице се определя като чуждестранно лице за целите на ЗДДФЛ и местно лице за друга държава, тогава данъчното третиране на дохода от ДУК, изплатен от местно юридическо лице, е съгласно чл. 37, ал. 1, т. 9, във връзка с чл. 8, ал. 6, т. 9 от ЗДДФЛ и подлежи на облагане с данък при източника, който е окончателен. Ставката на данъка е 10 на сто за доходите по чл. 37 от с. з. Окончателният данък за доходите по          чл. 37 ал. 1, т. 1 - 9 и по чл. 8, ал. 11 се определя върху брутната сума на начислените/изплатените доходи. Данъкът по чл. 46 за доходите по чл. 37, ал. 1, т. 1 - 9 и чл. 38, ал. 10 и 12 се удържа и внася от предприятието или от самоосигуряващото се лице - платец на дохода, в срок до края на месеца, следващ тримесечието на начисляването на дохода от предприятието или изплащането на дохода от самоосигуряващото се лице. Декларира се с декларация по чл. 55 от ЗДДФЛ. Предприятията и самоосигуряващите се лица по смисъла на КСО - платци на доходи, предоставят на НАП информация за доходите от наем или друго възмездно предоставяне за ползване на недвижимо имущество, както и за доходите по чл. 37, ал. 1, т. 9, начислени и/или изплатени в полза на физически лица, местни на друга държава - членка на Европейския съюз. Информацията се предоставя веднъж годишно с декларацията по      чл. 55, ал. 1, подавана за четвъртото тримесечие на годината (чл. 73а, ал. 1 от ЗДДФЛ).

Предвид горното, съгласно българското законодателство доходът от управление и контрол, получен от чуждестранното физическо лице, ще подлежи на облагане в страната.

На основание чл. 75 от ЗДДФЛ, когато в данъчна спогодба или в друг международен договор, ратифициран от Република България, обнародван и влязъл в сила, се съдържат разпоредби, различни от разпоредбите на този закон, прилагат се разпоредбите на съответната данъчна спогодба или договор.

Между правителството на Република България и правителството на Република Полша има подписана СИДДО, Ратифицирана от 37-о Народно събрание на Република България със закон на 15.02.1995 г. - ДВ, бр. 19 от 1995 г. В сила от 10.05.1995 г. Издадена от Министерство на финансите, обн., ДВ, бр. 58 от 27.06.1995 г.

Становище по запитването, касаещо прилагането на СИДДО е  от компетентната дирекция СИДДО при ЦУ на НАП, към която настоящото ще бъде препратено.

По прилагане на осигурителното законодателство:

В хипотезата, при която лице упражнява трудова дейност в България и същевременно упражнява и трудова дейност в държава- членка на Европейския съюз, ще възникне основание за прилагане на координационните правила за социална сигурност за заети и самостоятелно заети лица, които се движат в общността, залегнали в Регламент (ЕО) №883/2004 на Европейския парламент и на Съвета за координация на системите за социална сигурност и Регламент (ЕО) №987/2009 на Европейския парламент и на Съвета за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) №883/2004 за координация на системите за социална сигурност. Като източник на вторичното право на ЕС регламентите се прилагат пряко и с приоритет в случаи на противоречие с националното законодателство на държавите членки.

Приложимото законодателство се определя в съответствие с разпоредбите на Дял II от Регламент №883/2004 (чл. 11 - 16), при условие че е налице трансгранична ситуация (пресичане на граници между държави, които прилагат регламента от лица, попадащи в персоналния му обхват).

„Определяне на приложимото законодателство” е един от основните принципи, установени с Регламент (ЕО) №883/2004. Според този принцип, лицата, за които се прилага регламентът, са подчинени на законодателството на само една държава членка (основание чл. 11(1) от Регламент (ЕО) №883/2004).

Основното правило при определяне на приложимото право е, че лицата са подчинени на законодателството на държавата членка, на чиято територия полагат труда си („lex loci laboris”). На основание чл. 11, параграф 3, буква „а“ от Регламент (ЕО) №883/2004 лицата, осъществяващи дейност като заети или като самостоятелно заети в една държава членка, са подчинени на законодателството на тази държава.

В Дял II от Регламент (ЕО) №883/2004 са предвидени изключения от основното правило за различни хипотези. С регламента са въведени разпоредби, предвиждащи запазване на приложимото законодателство на изпращащата държава спрямо заетите/самостоятелно заетите лица, които временно извършват работа на територията на друга  държава членка.

Въведени са специални правила при извършването на работа от самостоятелно заети лица, които за предварително определен период, осъществяват трудова дейност в друга държава членка. Съгласно чл. 12(2) от Регламент (ЕО) №883/2004 лице, което обичайно осъществява дейност като самостоятелно заето лице в държава членка и което отива да осъществява подобна дейност в друга държава членка продължава да бъде подчинено на законодателството на първата държава членка, при условие, че предвиденото времетраене на този дейност не превишава двадесет и четири месеца. Допълнително следва да имате предвид, че определянето на лица като командировани по смисъла на националното законодателство не е основание да се счита, че същите отговарят на изискванията за прилагане на  чл. 12 от Регламент (ЕО) №883/2004. В тази хипотеза, следва да се има предвид, че във всеки случай, когато лица, които обичайно осъществява дейност като самостоятелно заети лице в държава членка и които отиват да осъществява подобна дейност в друга държава членка, са длъжни да уведомят за тази ситуация компетентната институцията на държавата членка, съгласно текста на чл. 15(1) от Регламент (ЕО) №987/2009.

Също така в Регламент (ЕО) №883/2004 е предвидено и осъществяване на дейност в две и повече държави членки. В този случай приложимото законодателство се определя съобразно разпоредбите на чл. 13(1),  чл. 13(2) и  чл. 13(3) от Регламент (ЕО) №883/2004.

При определяне на приложимото законодателство по отношение на трудово активните лица е от съществено значение да се определи дали същите осъществяват трудова дейност като заети или самостоятелно заети лица на територията на съответните държави членки. Квалифицирането на лицата като заети или самостоятелно заети се извършва въз основа третирането на съответната дейност според осигурителното законодателство на държавата членка, на чиято територия упражняват дейността си.

Важно е да имате предвид, че по отношение  на  България  към категорията „заети лица” спадат всички осигурени лица съгласно чл. 4, ал. 1 от КСО, а към категорията „самостоятелно заети лица” – самоосигуряващите се лица, съгласно  чл. 4, ал. 3, т. 1, 2 и 4 от КСО, както и полагащите труд без трудово правоотношение по смисъла на чл. 4,    ал. 3, т. 5 и т. 6 от кодекса. Доколкото става ясно от фактическата обстановка и уточненията, собственикът на българското дружество ще упражнява дейността по обслужване на самолети, редувайки я България и Полша, в качеството му на упражняващ трудова дейност собственик, т.е. като самоосигуряващо се лице или „самостоятелно заето лице”  по смисъла на чл. 1 (б) от Регламент (ЕО) № 883/2004.

Основното следствие от определяне на приложимото законодателство според правилата на Дял II от Регламент (ЕО) № 883/2004 е, че се определя държавата членка, в която се дължат задължителните осигурителни вноски за социално и здравно осигуряване и от която се ползват съответните права, включени в материалния обхват на Регламент (ЕО) № 883/2004.

За целите на законодателството, което е определено като приложимо, лицата, обичайно осъществяващи дейност на територията на две или повече държави членки, се разглеждат като упражняващи цялата си трудова дейност и получаващи всичките си доходи в държавата членка, чието законодателство е определено като приложимо (основание              чл. 13(5) от Регламент (ЕО) №883/2004).

Следва да се има предвид, че във всеки случай, когато лицата осъществяват едновременна трудова заетост или редуване на дейности в две и повече държави членки, са длъжни да уведомят за тази ситуация компетентната институция на държавата членка, в която пребивават (аргумент чл. 16, параграф 1 от Регламент (ЕО) №987/2009). Дефиниция на понятието „пребиваване” за целите на прилагане на Регламент (ЕО )№883/2004 е въведена с чл. 1(й) от него. „Пребиваване“ е мястото, където лицето обичайно пребивава. Критериите за установяване на пребиваването по смисъла на Регламент (ЕО) №883/2004 са посочени в чл. 11 от Регламент (ЕО) №987/2009. Според тази разпоредба, пребиваването по смисъла на основния регламент се определя въз основа центъра на интересите на лицето, като в зависимост от случая, могат да се вземат предвид следните критерии: продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави членки; положението на лицето, включително естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение и роднинските връзки; упражняването на неплатена дейност; жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане.

След предоставяне на необходимата информация в компетентната институция на държавата по пребиване на лицето, за него ще бъде определено приложимото законодателство в областта на социалната сигурност.

Националното законодателство на компетентната държава членка се прилага в неговата цялост и за всички осъществявани от лицето дейности с произтичащи от това задължения, които освен превеждане на осигурителни вноски могат да включват задължителни регистрации, подаване на данни и други задължения, в зависимост от спецификата на това законодателство.

Институцията на държавата членка по пребиваване на лицето определя приложимото спрямо него законодателство. Това първоначално определяне е временно. Институцията, извършила временното определяне, информира институциите на всички държави членки, на чиято територия лицето извършва дейност, или при необходимост се свързва с тях, за да се постигне взаимно съгласие относно приложимото законодателство. Освен ако вече не е постигнато взаимно съгласие, временно определеното законодателство става окончателно при условие, че в срок от два месеца някоя от институциите, които са били надлежно информирани, не изрази различно становище.

По отношение на България компетентна да определя приложимото законодателство според Дял II от Регламент (ЕО) №883/2004 е Националната агенция за приходите (НАП).

В рамките на процедурата по чл. 16 от Регламент (ЕО) №987/2009, след като бъде определено приложимото законодателство в сферата на социалната сигурност, компетентната институция на държавата членка, чието законодателство става приложимо по силата на дял ІІ от Регламент (ЕО) №883/2004, издава удостоверението, посочено в чл. 19, параграф 2 от регламента по прилагане (А1-Удостоверение относно законодателството в областта на социалната сигурност, което се прилага по отношение на притежателя). Институцията, издала удостоверението, информира съответното лице относно задълженията, установени от същото законодателство и му осигурява необходимото съдействие при изпълнението на изискваните от това законодателство формалности. Ако приемем, че собственикът на българското дружество пребивава по смисъла на Регламент (ЕО) №883/2004 в България, то НАП ще е компетентната институция, която следва да бъде уведомена за осъществяваната от него дейност на територията на две или повече държави-членки на ЕС, чрез подаване на искане за определяне на приложимото законодателство. В случай, че НАП издаде формуляр А1, за лицето ще е приложимо българското осигурително законодателство и задължителните осигурителни вноски за всички дейности, включително за дейността в Република Полша, ще се дължат в България.

Упражняването на трудова дейност по смисъла на чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 от КСО е основополагащо за възникване на основание за внасяне на осигурителни вноски за съответното лице за фондовете на държавното обществено осигуряване. Това произтича от разпоредбата на чл. 10 от КСО, която гласи, че осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 от същия кодекс, и за която са внесени или дължими осигурителни вноски и продължава до прекратяването й.

Собствениците и съдружниците в търговските дружества подлежат на задължително осигуряване за фондовете на държавното обществено осигуряване (ДОО) съобразно  вида на извършваната трудова дейност. Дейността по управление и контрол на търговско дружество се различава по своя характер и същност от извършваната трудова дейност в търговските дружества от собственици и съдружници в качеството им на самоосигуряващи се лица. Поради това, в КСО са предвидени отделни, самостоятелни основания за осигуряване на лицата, упражняващи посочените дейности. Лицата, упражняващи дейност като управители на търговски дружества, за което получават възнаграждение, се осигуряват по реда на чл. 4, ал. 1, т. 7 от КСО и чл. 40, ал. 1, т. 1 от ЗЗО, а упражняващите трудова дейност като собственици на търговски дружества, се осигуряват по реда на чл. 4, ал. 3, т. 2 от КСО и чл. 40, ал. 1, т. 2 от ЗЗО.

Осигурителни вноски за изпълнителите по ДУК са дължими ако е налице  изплатено, начислено или определено възнаграждение, независимо дали възнаграждението е определено в нарочен договор, дължи се въз основа решение на съдружниците или е предвидено в договора за учредяване на дружеството. Когато съдружниците упражняват дейност с личен труд в дружеството, за  която може да получават или да не получават доход, следва да се осигуряват задължително за инвалидност поради общо заболяване за старост и за смърт, съгласно  чл. 4, ал. 3, т. 2 от КСО.

В конкретният случай, видно от фактическата обстановка и допълнителни уточнения в телефонен разговор, едноличният собственик на българското дружество извършва дейност по ДУК с договорено възнаграждение и същевременно полага личен труд, състоящ се в извършване на фини настройки и обслужване на самолети, както в България, така и в Полша. В качеството му на изпълнител по ДУК и упражняващ трудова дейност собственик на българското дружество, ще подлежи на осигуряване по описания по-горе ред, при спазване разпоредбата на чл. 6, ал. 11 о КСО, само при условие, че за него е определено като приложимо българското законодателство.

Настоящото становище е принципно и е въз основа на изложената в запитването фактическа обстановка. В случаите, когато в производство, възложено по реда на ДОПК, се установи фактическа обстановка различна от посочената, Вие не може да се позовавате на разпоредбата на чл. 17, ал. 3 от ДОПК.

 

X

Right Click

No right click